Поетът не е вече „глас и съвест на епохата“. По-скоро прозаиците изпълняват сега тази функция и се радват на такова внимание. Дори да не четат книгите им, имената им се знаят и техният глас се чува, когато гостуват и публикуват в медиите. Поетите не са популярни. Това каза в интервю Петър Чухов. 

Той гостува на Алеята на книгата във Варна с последната си стихосбирка „Тишината е спяща красавица“, която е единадесетата му поред. Тя съдържа две части, едната с кратки, а другата с дълги стихотворения. Оформител е Капка Кънева, с която поетът работи от години. Последните си творби Чухов смята за по-откровени. В началото боравех с целия арсенал на поезията, но с всяка книга ставам по-откровен, което се дължи и на заниманията ми с хайку, където не бива да изпъква автора, а да се документира действителността. Това ме дисциплинира и успокоява и достигнах до по-изчистен и несамохвалски начин на писане, каза Чухов. 

Следва пълният текст на интервюто с Петър Чухов:

Мислили ли сте да подготвите свое издание с избрана лирика?

- По повод 60-годишнината ми излезе сборник с моите първи пет книги, които са изчезнали от пазара. Събрано или избрано се издава за юбилеи, но на мен не ми се искаше да правя такива експерименти и реших, че това е нещо средно. Останалите ми книги могат да бъдат намерени, така че за момента това не е на дневен ред, нямам такава нагласа. По-скоро смятам да преиздам детската си книга „Игри без играчки и други закачки“, която влиза в помагалата за началния курс в училище. 

Вие сте много активен в социалните мрежи, където публикувате редовно свои творби. Всичко, което публикувате там, ли влиза в книгите Ви? 

- Не, някои неща там са като постове и не биха създали смисъл, ако се извадят от конкретната ситуация. Пускам кратки творби като хайку и мисли за важни за мен събития, да речем за смъртта на Милан Кундера написах стихотворение, ползвайки заглавия на негови книги. За мен това е една експериментална територия, споделям неща, за да видя реакцията на хората. Някои ги редактирам, след като съм ги качил. Не се притеснявам от това, че те като качество не са на необходимото ниво, това е зона за диалог, нещо като работилница. 

Вземате ли предвид изразеното обществено мнение в тази работилница, когато избирате съдържание за книгите?

- Понякога пиша нещата направо в профила си и те не ми остават като файлове. След това, когато започна да ги събирам за книга, се връщам с месеци назад и между другото виждам какви реакции и коментари има. Надявам се обаче, че не е това водещо при избора, а и няма как да е, тъй като най-много се харесват кратки, ударни и дори злободневни неща. Те не са толкова подходящи за книга, за предпочитане са по-дълги и сериозни неща, които надхвърлят конкретната ситуация.

Това означава ли, че имате положително отношение към социалните мрежи? 

- Разбира се, и то отвъд работата с читателите и обратната връзка, която получавам веднага. Там  реакциите са много повече от споделеното лично с мен за новите ми книги. Не участвам обаче в злободневни дискусии, когато започнат да се говорят неща, които разделят хората. Хубаво е човек да има позиция и да я изразява, но аз не съм реагирал остро, дори когато са ме нападали. По повод книгата ми „Адdicted“ бях обвинен, че имам стихотворения, които са гавра с Никола Вапцаров и Райна Княгиня и дори искаха да ми се отнеме наградата „Иван Пейчев“, която бях спечелил. Много хора ме хулеха отявлено, някой каза, че не може да спи спокойно, докато такива като мен и Георги Господинов, който е редактор на книгата ми, са живи. Аз обаче не споря с тези хора и не реагирам срещу тях, не съм изпадал в полемики. 

Не Ви ли притеснява това нахлуване в личното пространство в мрежата, защото чрез книгите между писателя и читателя има повече дистанция? 

- Така е, но това е една от характеристиките на мрежата и ако не искам да се получава, мога да си махна профила. Нямам отрицателни нагласи към хулителите. За мен натрупването на агресия е много деструктивно за човека, а после и за отношенията помежду ни. Смятам, че нещата биха могли да се разрешават меко и деликатно, когато става дума за творчески или лични въпроси, различно е вече, когато са властови и застрашават социални групи. Не бива обаче на агресията да се отговаря с агресия. 

Популяризирането в мрежата накърнява ли авторските права, носи ли щети за изданията?

- Не, 99 процента от моите творби в книгите са били преди това в профила ми. Случвало се е много рядко някой да напише, че повечето ги знае от Фейсбук, но както и в музиката, въпреки че песните ги има в интернет, после хората, които искат, пак си купуват албума. 

Какви са наблюденията Ви като библиотекар върху избора на четива от българите?

- В Столична библиотека, където работя, основната маса читатели са хората с повече време като пенсионери, ученици през ваканцията, студенти, на които им се налага да ползват разни източници. Първите четат основно за забавление по-леки книги. Учениците - задължителната и препоръчителна литература. За мен е радостно, че има, макар и рядко, големи ученици, които вземат например Бекет на английски и други сериозни неща, които очевидно не са принудени по програма. Идват също и хора с по-специални търсения, защото имаме добър фонд, както и по-стари издания. 

Има ли нещо останало от отношението към поетите като към проповедници, посланици на Бог? 

- Не, няма такова отношение и поетът не е вече „глас и съвест на епохата“. По-скоро романистите изпълняват сега тази функция и се радват на такова внимание. Популярен е Георги Господинов, особено след наградата „Букър“. Той е великолепен поет, според мен, а за съжаление неговите стихосбирки се търсят по-малко от романите му. На внимание се радват и Захари Карабашлиев, Алек Попов, Здравка Евтимова, все романисти и разказвачи. 

По тази причина ние в библиотеката започнахме преди години да правим поредицата „Поет на месеца“ и да представяме по един автор, точно с намерението да обърнем вниманието на читателите към тях. Поезията е жанр за посветени. 

Скъсана ли е връзката между обществото и творците, както и между творците и управляващите? 

- Връзка между поетите и властта съществува в тоталитарните общества, където те са използвани за прокарване на идеологически концепции. Сега не мисля, че ги слушат, не обръщат внимание и на прозаиците. Поетите дори и да правят някакви жестове на съпротива, нямат достатъчно читатели и не могат да бъдат нито заплаха, нито средство за влияние върху обществото, докато прозаиците могат. Дори да не четат книгите им, имената им се знаят и техният глас се чува когато гостуват и публикуват в медиите. Поетите не са популярни.